ArtistInfo

Диана Експрес
Gold 30 години Диана Експрес

Compil. BG 2005 on StefKos Music label
Pop

Subtitled "20 автентични записа" Българската музика нямаше да е същата без „Диана Експрес". Хитовете, които носят спомените на няколко поколения. Хитовете, които и най-младите пеят. И всичко това, защото в тях има истински чувства, емоции и музика. „Диана Експрес" извървяха пътя към душите на хората и сега отново могат да бъдат щедри, като съберат най-скъпоценното от себе си в този албум и го подарят на ценителите. УВОД Реших да напиша тази книга, защото през тази година „Диана Експрес" навършва тридесет години. От средата на май започнах да се срещам с музиканти и техници - работили с мен в различни формации, и благодарение на тях успях да възстановя почти всички важни събития, отнасящи се до групата. Благодарен съм на всички, които ми предоставиха снимки, част от които ще видите тук... За себе си установих две важни неща: Първо, че личният ми живот във всички аспекти винаги е бил свързан с този на „Диана Експрес". Преживях с групата много успехи в музиката и незабравими моменти на сцената и пак заради нея разбих семейството и донякъде здравето си. Второ: Колкото и парадоксално да звучи, съществуването на „Диана Експрес" е един постоянен низ от различни формации, като никоя не се е задържала повече от две години. Всъщност основното в групата винаги е била моята музика, за изпълнението на която съм се грижил само аз, като съм търсил и намирал музиканти да я изпълняват по възможно най-добрия начин. София, 21.08.2004 г. Митко Щерев НАЧАЛОТО През есента на 1967 г. пристигнах от Пловдив на Централна гара в София с черен ученически костюм и кафяво картонено куфарче. На другия ден започнах репетиции с оркестъра на Емил Димитров като пианист. След шест месеца вече бях аранжьор и диригент. През 1973 г. си купих „Хаммонд" орган, който тежеше с педалиерата около седемдесет килограма. Когато го чух за първи път, си казах: „ Боже! За това ли нещо събирах пари близо две години...!" В периода между 1970- 73 г. година работех като аранжьор, пианист и диригент, ту при Лили Иванова, ту при Емил Димитров. Аранжирах за двамата по три албума и участвах в тях като композитор... Винаги съм се отнасял негативно към занаятчийството, особено в музиката. Сигурно това вродено в мен чувство ме е подтикнало да избягам от кръга, в който се въртях, особено през 73-та. Една сутрин отидох на кафе при Калин Донков. Заварих го да слуша една наша песен. По погледа му познах, че не е доволен от изпълнението и, защото каза: „Митко, защо интерпретациите на повечето наши певци ми напомнят за ярмомелката - каквото и да пуснеш отгоре отдол у винаги излиза ярма". Сега, като се размисля на темата „занаятчийство" мисля, че по-точно определение от това на Калин не съм чувал... По това време работех при Лили със следните музиканти: Иван Лазов (Вантера) - бас китара, Илия Караянев (Личо Стоунса) - соло китара, и Иван Христов (Ваньото) - ударни. Съобщавам ги подробно, защото с тези хора записах първите четири парчета на „Диана Експрес". Бях решил първо да издам албум и тогава да тръгна на турне, но да запишеш албум през 73-та беше невъзможно даже и за „Щурците". Помогна ми фактът, че бях аранжьор на албумите на Лили, в които участваше като композитор и Александър Йосифов - директор на „Балкантон" по това време. Сигурно когато съм го помолил за този проект, не е могъл да ми откаже. Тук важна роля явно е изиграл авторитетът на Лили... В началото на 70-те имаше съвсем малко групи в България. Освен „Щурците", през 1972 г. и „Сребърни гривни" станаха популярни с две разработки на родопски песни. Функционираха около година и половина и после групата се разпадна. По някакъв собствен начин действаха и „Златни струни". Те обаче нямаха собствена музика и свиреха предимно кавъри. И списъкът на легитимните и сериозни групи май свършва дотук... 11.00, 25 май 2004 г. София С Вантера сме в едно квартално кафене близо до дома му. Той видимо е развълнуван - предупредих го, че ще говорим за книгата. Вантера: „Винаги, когато свършвахме по-рано записите за албума на Лили, ти казваше: "Момчета, дайте да запишем едно мое парче!" Така се родиха първите ни четири парчета. Останалите довършихме по-късно в Киноцентъра с Косьо Марков - бас китара и Косьо Щуреца (Константин Атанасов) - соло китара. Не си спомням как се е зародила идеята една от композициите да носи заглавието "Диана Експрес". Вероятно съм се провокирал от ритъма в нея. Така или иначе бях много щастлив, че избрах такова великолепно име на групата. Вярно е, че го взех наготово. И тогава, и сега експресът „София-Ямбол-София" носи същото име, но ме успокоява фактът, че Ямбол е родният ми град... Албумът, който бе изпят от мен, излезе в края на септември 1974 г, и по една случайност стана първият „Long play" в историята на българската рок-музика. Няколко месеца след това излезе албумът на „Щурците", които дотогава имаха издадени само сингли. По повод на изявата ми като вокален солист и до днес се шегувам, като казвам: „Трябваше да изпея цял албум, за да се уверя, че не мога да пея". Както и да е. Може да звучи парадосално, но този албум е най-успешният от шестте албума на „Диана Експрес" - за две години се продадоха над 150 000 бройки. Първата изява на групата беше в края на декември 1974-та на новогодишните балове в зала „Универсиада" в състав: аз, Вантера, Ваньото и Косьо. В началото на 1975 г. започнахме усилено да търсим певец. И го намерихме - Чочо Владовски. Винаги усмихнат и не спираше да говори. Репетирахме в читалище „Валентин Андреев" и като приготвихме програмата се явихме на прослушване в Концертна дирекция. Не ни одобриха. Вантера: „Димитър Ганев каза, че не трябва да изпълняваме само твоя музика. Това било възможно, ако имаш юбилей. Каза още, че трябва да вземем и певица. На второто прослушване се явихме с Лили Кирова, а в листа с програмата, ти приписа доста твои песни на други композитори." Аз: „Вантер, спомняш ли си с какви инструменти и апаратура свирихме?" Вантера: „Трябва да ти кажа, че по това време в България нямаше друга група с такова оборудване: комплект барабани „Роджерс", баскитара "Фендер" със сто вата "Вокс", солокитара „Фендер" със сто вата „Маршал". Ти свиреше с „Хамонд" орган, „Хонер" електрическо пиано и сто вата „Маршал". Озвучителната апаратура беше „Даволи" с вградено лентово ехо с обща мощност 400 вата." Аз: „А каква музика свирихме?" Вантера: „Само твоя и две песни на Косьо, които той изпълняваше. Единственото западно парче беше една инструментална композиция на Едгар Уинтер. С нея откривахме концерта." После той ми припомня как на първите три концерта публиката ни приела доста хладно и как аз съм се двоумял дали да продължим турнето или да се връщаме в София. Имало и събрание, на което сме решили да правим по-дълги сола и по-голямо шоу. Още на следващия концерт успеха ни споходил. Накрая се стигнало дотам, че в ресторантите, където сме вечеряли, оркестрите почти винаги свирили по няколко наши парчета от албума... Ето какво пише за това време един наш голям фен от Русе: „9-ти април 1975 г., кино „Здравец". Имах билет за ред 1, място 14. Първото нещо, което ми грабна акъла, беше озвучаването. Пълен спектър с честоти. Много добре подчертани ниски. Соло-китарата се чуваше приглушено. Тук забелязах нещо много важно, което се повтаряше през годините в „Диана Експрес" - това беше не как свири, а какво свири китаристът." Писмото е написано от Валентин Иванов. Той от няколко години живее в Щатите. Билетът, който публикуваме в тази книга, е автентичен и лично за мен беше голяма изненада... Почти всеки месец концертирахме. Всичко вървеше добре, докато не дойде ред да посетим Пазарджик. Беше началото на май. Концертът мина с голям успех, но като се прибрахме в гримьорната, ни чакаше неприятна изненада. Бяха ни обрали, като най-зле бе Косьо. Освен част от дрехите липсваха документите и спестените му пари от турнето. Той явно не можа да преодолее тази ситуация, защото още на часа ни каза, че напуска. Опитахме се да го успокоим, но напразно, Мисля, че през последните два месеца Косьо не се чувстваше комфортно при нас и този инцидент го провокира да вземе това решение. Последната изява на тази формация бе там, откъдето започнахме - в зала „Универсиада", но този път на абитуриентските балове. ПЪРВА МЕЖДИННА ФОРМАЦИЯ Юни, юли, август на 1975 г. 14.30,23 юни 2004 г. - НДК, Сладкарницата до фонтана. Седнали сме отвън с Юрката (Юри Синджирлиев) - певец, с когото работих около три месеца. Барабанист беше Ваньото, басист - Чавдар Павлов (Чавето) и солокитарист - Борислав Цанов - Боби. Питам го ще пие ли кафе и му предлагам цигара. Той ме изненадва, като ми казва, че отказал и двете. Аз обаче запалвам един „More" и слагам диктофончето пред него, за да ми разкаже какво сме правили през лятото на 1975 г. Оказа се, че за тия три месеца сме били в Германия, Египет и сме направили две летни турнета в България. Аз: „Юрка, помниш ли как пя цял концерт седнал на стол с бинтован крак ? Беше си изкълчил глезена от мача преди това." И двамата избухваме в смях, а той продължава в същия дух: - Мисля, че концерът беше в някакво малко градче. Началото на едно парче започваше с чанове, а ти тихо акомпанираше с органа. Тъкмо да влезе и басът, когато изведнъж двама идиоти от залата заблеяха като овце. Публиката избухна в смях, а ние изпаднахме в неловко положение. Тогава ми хрумна спасителна идея и аз казах: „А сега специално, за онези два овена, изпълняваме композицията „Три синджира роби". Публиката изригна втори път в спонтанен смях. Сигурно това го възприеха като запознанство, защото си спомням, че концертът мина много добре. В програмата на тази формация включихме доста западни парчета, част от които пееше Чавето. За съжаление не можахме да запишем нищо в този състав, поради което измислих понятието „междинна формация". Тя просъществува три месеца. Останаха няколко снимки и доста весели истории. През септември Юрката и Чавето заминаха на Запад. Искаха да си купят професионални инструменти, тъй като такива в България нямаше, а аз останах да се боря за каузата на „Диана Експрес"... С ВАСИЛ НАЙДЕНОВ 1975-77 г. С Васил Найденов се запознах през 1975 г. в края на лятото. По това време живеех в София в една мансарда на „Гурко"46. Доведе го един наш общ приятел - Белини. Васил беше с буйна, чуплива дълга коса, много слаб и имаше вид на групар - нещо, което определено ми хареса. Току-що беше напуснал състава на Бисер Киров, където работел като пианист. Попитах го ще може ли да пее и да си акомпанира сам. Кимна ми утвърдително, седна на пианото и изпя две балади: едната на български, другата на английски. Още тогава пееше по този завършен и категоричен начин. Аз му стиснах ръката и казах: „От днес си певецът на „Диана Експрес". После тримата отидохме на някакъв купон извън София, където порядъчно се напихме, тъй нато бяхме развълнувани от случилото се. 11.00, 27 юни 2004 г.,София, кв."Младост-2", кафе „Релакс" Пия кафе с Владимир Божинов - бас китарист на тази формация. Аз: „Владко, не си спомням как се запознах с теб, Пепи Сливнишки (китара) и Наско Бандарака (Атанас Атанасов - ударни)". Владко: „Когато дойде при нас ние все още бяхме група „Стил ", но пред разпадане". Аз: „ Ти спомяш ли си къде записахме албума с Васил ?" Владко: „Беше през ноември. Записвахме във второ студио на радиото, а месец след това тръгнахме на първото си турне." Спомням си, че когато занесох албума в радиото, след като го чуха музикалните редактори, бяха шокирани най-вече от вокалирането на Васил. Той пееше на български, но като Стиви Уондър и това ги хвърли в ужас. Приеха го като западна пропаганда и за да се застраховат, одобриха само „Синева" и оркестровата пиеса „Диана и Ловецът". Тук му е мястото да подчертая, че Васил Найденов колкото помогна за възхода на „Диана Експрес", толкова и навреди, тъй като останалите осем парчета от албума не бяха допуснати в програмите на радиото именно заради него. През 1976 г. продължихме да правим почти всеки месец турнета, по време на които един проблем започна да ни занимава усилено. Наско се оказа доста слаб барабанист. Когато свирехме „Пърпъл", направо издъхваше. Нерядко му се схващаха и китките. Това ни принуди да търсим нов човек. Цветан Банов (Цецо) се появи на пролетните балове в Разград по идея на Васил. Пепи Сливнишки: „След края на един от баловете вие тръгнахте към хотела, а аз останах с Цецо насаме, за да посвирим. Беше обидно да правим това пред Наско. Върнах се в хотела и ти казах: „Това е човекът, който ни трябва". След баловете го посрещнах на Централна гара и с барабаните заминахме за Сливница. Там, в хола на моята къща отрепетирахме програмата без теб." Аз: „Пепи, спомняш ли си нещо интересно за концертите ни по това време?" Пепи: „Винаги правехме по два концерта. В Плевен обаче бихме всички рекорди по посещаемост. За един ден направихме четири. Като кинопрожекции. От 2, 4, 6 и 8 часа. Спомням си също, че пред летните театри винаги имаше милиция и тълпи от хора. В Русе за летния театър бяха продадени седмица напред 22 000 билета за четири концерта." В началото на юни тръгнахме на лятно турне. Интересът към нас беше огромен. Ние се чувствахме на седмото небе. Но както казват - много хубаво, не е на хубаво. Публиката изпотроши седалките на летните театри в Плевен, Русе и Ловеч. Междувременно излезе съкрушителна статия за концерта ни в Плевен „На концерт като на мач." Това принуди шефовете на Концертна дирекция да спрат турнето. Последва 7-месечна забрана за „Диана Експрес", отнасяща се за всякаква дейност. През 1977 г. цензурата привидно сякаш не съществуваше, а всъщност, когато бе нужно, действаше с пълна сила. Спомням си как в Силистра преди концерта дойде един човек, облечен в тъмен костюм. Покани ни в стая с червена покривка и каза, че отговаря за културата в Градския съвет. Предупреди ни, че трябва да свирим тихо и да не предизвикваме с резки движения публиката. В противен случай щял да спре тока. За същия този човек в Концертна дирекция разправяха как накарал единият от музикантите от квартет „Димов" да си обръсне брадата, а на останалите трима казал: „Вие може да започнете без него!". Междувременно, доколкото си спомням, „Щурците" бяха наказани по подобен начин и по същото време. Явно властимащите са имали специално отношение към българските рок групи. Тази формация ще запомня с втория албум на групата и с големия успех на лятното турне, където за първи път публиката ни прие като нещо специално. Ще я запомня и с това, че групата участва в записите на филма „Адаптация” и се снима в една от телевизионните серии. Пиша специално затова, защото бих желал хората да знаят, че това не е песен на Васил Найденов, а на „Диана Експрес”. ВТОРА МЕЖДИННА ФОРМАЦИЯ 1977-78 г. И сега се учудвам как след такова тежко наказание групата не се разпадна. Така или иначе, през септември започнахме репетиции за една доста амбициозна програма - „1300 години България". Междувременно пристигна и новата ми озвучителна апаратура. Ето как я описва Краси Варийски, който беше инженер на „Диана Експрес" около четири години: „Когато дойдох на работа в групата, току-що беше получил нова апаратура: две стъпала по 200 вата "Динакорд", две тонколони „Джи Би Ел" по 300 вата, 12-канален пулт „Ямаха" и лентовото ехо на „Роланд", в България по това време малцина можеха да си позволят такова оборудване. Първото впечатление от теб, което помня и до днес е твоята непоносимост към правени у нас апаратури и инструменти". Специално за тази програма поканих като втори клавирист и певец Юксел Ахмедов, а художникът Венци Трифонов проектира костюми с фолклорни елементи. Композирах няколко бързи парчета и две дълги балади, в които вплетох неравноделни тактове, стилизирани родопски мелодии и тракийски хора. Мисля, че това бе най-българската програма на „Диана Експрес". За съжаление от нея не остана нищо. Освен няколко черно-бели снимки, направени от наш фен. След няколко прослушвания стартирахме на 15-ти януари 1977 г. Публика имаше, но след концерта хората излизаха някак смутени от видяното и чутото. Ще добавя, че аз излизах на сцената за последните четири песни. През другото време бях на озвучителния пулт, тъй като музиката в тази програма беше доста сложна и имаше много ефекти. Ние също бяхме обзети от съмнения дали това е нашата музика, но аз не давах и дума да става за връщане назад. Сега мога да кажа, че тази програма е била прекалено модерна и авангардна за времето си - нещо което в нашия бизнес се счита за сериозна грешка. Публиката вече беше свикнала с нашия стил и ние трябваше да и поднесем това, което очакваше... През септември 77-ма Цецо отиде войник. Замести го Вили Гибса (Величко Кулишев). В началото на октомври освежихме програмата и отново тръгнахме на турне. Това бе началото на периода, в който Васил започна да се отдръпва от нас. Изпитваше явна неприязън към Юксел и я показваше по всички възможни начини. Няколко пъти си позволи да закъснява и отсъства на репетиции - нещо недопустимо за „Диана Експрес". Това продължи и се задълбочи и през 1978 г. Ето какво съм записал по това време в дневника си: „На 27-и март се ожених в зимната градина на „Парк хотел ". От групата отсъстваше само Васил". Явно това е бил краят... Разпуснах групата и реших да преосмисля личния си живот и бъдещето си на композитор, тъй като вече имах сериозни успехи в киното. Момчетата без Васил се преименуваха „Фоно Експрес" и работиха известно време с Петър Чернев. После се обособиха като самостоятелна група, която за съжаление не просъществува дълго,.. С ГЕОРГИ СТАНЧЕВ 1980-81 г. Като поглеждам дневника си виждам, че след разформироването на групат от май 1978 г. до септември 79-та, съм свършил доста полезни неща за себе си, влючително и курсове по английски. Явно това не ми е било достатъчно. Липсвала ми е групата, защото щом Цецо се уволни и стана свободен гражданин, веднага се срещнахме и решихме да започнем отначало. И така, с него заминаваме за Плевен. Вечерта сядаме в ресторанта на хотел „Ростов на Дон", пием бяло вино и слушаме Максим Горанов как свири Сантана. А той го имитираше великолепно. Освен това беше слаб като глист, с очила тип „Джон Ленън" и скандално дълга коса. Какво повече ми трябваше? 7-ми февруари 1980 г. „Утре е първата сбирка на новата „Диана Експрес", състояща се от мен, Цецо и Максим..." Това съм записал в дневника си, което показва, че сме започнали репетиции само тримата. Лично аз репетирах и аранжирах песните си в групата по следния начин: първо се подготвях в къщи и написвах прегледни нотни щимове, за да не губим време, после сглобявах парчето и го записвах на магнетофон. На другия ден сутринта го прослушвах и решавах какво да правя по-нататък. Много често преправях аранжиментите на място и пишех нови щимове. Това се повтаряше, докато парчето ми хареса. После го заучавахме наизуст и винаги го свирехме по един и същ начин. Аз бях привърженик репертоара да се свири винаги по един и същи начин – нещо, което се отнасяше и за мен. Това даваше на музикантите сигурност и самочуствие. Смятам, че в България винаги е имало голям недостиг на музиканти от класа. Това беше и причината да изпипвам нещата по този начин, защото за нивото на музиката можех да разчитам за съжаление само на себе си. Стигнах до там, че пишех солата и на китаристите си. Прословутите китарни сола на „Душа", „Молитва за дъжд", както и останалите, са писани от мен. Спомням си, че ги разучавах с Максим по слух, тъй като тогава той беше скаран с нотите. Най-добрият музикант, с когото имах удоволствието да работя, бе Коко - басиста (2002-2004 г.). Ако през годините разполагах с хора като него, сигурно стилът ми на работа щеше да е друг, но за съжаление музиканти от класата на Коко и сега са голяма рядкост. Междувременно, почти през ден прослушвах бас китаристи, но все не ми харесваха, докато не се появи Живко Топалов. Беше 20-ти март. Помня датата добре, защото тогава се роди втората ми дъщеря Александра. В края на април ме осведомиха, че ще има прослушване в София за певци във връзка с новото попълнение на „Тоника". Цецо: „На прослушването отидохме само аз и Максим, за да не бием на очи. После изчакахме Георги Станчев на служебния вход и го попитахме имали интерес за работа в „Диана Експрес". Още същия ден се събрахме в нашата репетиционна. От Жоро разбрахме, че е работил в няколко оркестъра към системата на „Балкантурист". Въпреки това пробвахме „Душа" и след като се справи доста добре, решихме, че вече сме в пълен състав и започнахме репетиции по осем часа на ден без събота и неделя. През свободното си време се занимавах с окомплектоването на новата си апаратура. 15.00, 13-ти август, петък, 2004 г., Плевен, С Красимир Левашки (Левака) пием кафе и пушим цигари в едно приятно заведение на главната улица. Той работи в „Диана Експрес" около четири години като тонтехник. Левака: „В групата ме доведе Максим, с който сме съученици и приятели. В репетиционната имаше три стъпала с обща мощност 900 вата, четири басови и четири среднотонови тонколони, две двуинчови хорни и четири туитера. Всичко на „Джи Би Ел". За осветление беше купил осемнайсет немски прожектора." Процедурата за запис на оригинална българска песен през 1981-ва беше много трудна работа. За много от музикантите, които искаха да се изявят като композитори беше почти невъзможна. Първо на една комисия в радиото се даваше текстът. После втора комисия прослушваше песните, написани на ноти за пиано и глас, и решаваше кои да приеме и кои да отхвърли. Комисията се назначаваше от Съюза на композиторите и толерираше само членовете си. „Душа" и „Признание" бяха одобрени заради успехите ми в киното, което определено респектираше. Не така стояха нещата обаче за песни, дадени в радиото от млади автори и музиканти. Комисията се отнасяше в такива случаи високомерно и негативно, защото почти на всички нива поп и рок-музиката се считаше за упадъчна, за музика втора категория. Това принуди групи като „Тангра" и „Сигнал" да дебютират с песни, написани от поп композитори. В случая Борис Карадимчев и Тончо Русев - и двамата членове на СБК ("Песен за хазяйката" и „Може би"). Записите на „Душа" и „Признание" осъществихме през юни 1980 г. в Първо студио на Националното радио. То и без това в България по това време имаше звукозаписни студиа само там и в „Балкантон". Използвахме „Хаммонд"-а и „Лесли"-то, както и „Джипсон"-а на Максим, който пристигна от Щатите седмица преди това. Благодарение на тонрежисьора Тодор Филков песните прозвучаха с оригинален и интересен звук. „Балкантон" издаде сингъл с двете песни, а ние ги представихме в класациите на радиото. Два месеца след това и двете станаха популярни. С нови костюми и плакати в края на годината тръгнахме на турне, което премина с голям успех. Пак по това време се снимахме с „Душа" за най-популярното телевизионно предаване по това време - „Мелодия на годината". Междувременно се появи първото ми разочарование от Георги Станчев - оказа се, че той не може да пее повече от 10 песни на концерт. Прекъснахме първото турне и променихме програмата, като раздадох песни и на останалите от групата - нещо, което сериозно свали нивото ни. Второто се случи в края на април. Жоро дойде вкъщи и ми каза, че след изтичане на договора му в края на август напуска групата. Напомних му за уговорката ни, че ще работим четири години. Той мълчеше. Последно го помолих да остане до края на годината, за да мога спокойно да намеря нов певец. Той каза, че не може, защото всеки ден в „Диана Експрес" бил загубен за новата му кариера. Впрочем непочтеноста и грандоманията му са на същото ниво и днес. За да не съм голословен, ще цитирам две извадки от негово интервю, направено за вестник „Труд" на 19-ти май 2004 г.: „Имахме спорове за пари, поисках от Митко да ми увеличи хонорара, но той се опъна. А в същото време вземаше по един куфар с пари от концертите". Не беше в моите права да увеличавам на когото и да било хонорара. И двамата имахме договори с Концертна дирекция, където всичко бе упоменато. Като шеф на групата вземах с десет лева повече от другите, така че куфар за пари не ми беше необходим. Ето какво казва той за Илия Ангелов в същото интервю: „Той просто се научи да ме копира и не можа да изгради собствен стил." Коментарът ми е във вид на въпрос: Как Илия успя, без да го копира, да изпее „Молитва за дъжд", „Блус за двама", „Утре", „Северина" и другите песни от трите албума? Месец януари на 1981 г. донесе един от най-големите успехи на „Диана Експрес" - „Душа" бе обявена за песен на годината (за 1980-та), както на радиослушателя, така и на телевизионния зрител, което беше и мой голям успех на композитор и аранжьор. Това, че спечелихме първото място в най-престижното телевизионно предаване „Мелодия на годината" за нас има особена стойност. Ние бяхме първата рок-група, допусната до него и го спечелихме. Дотогава в предаването участваха само попизпълнители. С тази песен ние отворихме пътя и за останалите групи. След като се разбра, че повече не мога да разчитам на Жоро в края на май 1981 г., отново в първо студио четиримата, без него, записахме „Всяка песен е любов" и „Влюбено сърце". Изпя ги Максим. За наша голяма радост и двете се качиха много бързо по класациите. „Влюбено сърце" преди това беше записана от Жоро и се казваше „Изворна вода", Наложи се да спра записа за излъчване, тъй като да лансирам Г.Станчев не беше предвидено в плановете ми. В началото на юни аз, Цецо и Максим отидохме в Правец, за да чуем Илия Ангелов. Той беше баскитарист в една група, която по това време свиреше в центъра на градчето. Без да искаме, изпаднахме в конфузно положение. Шефът на групата, който беше основният им певец, ни позна и през цялата вечер пя само той. Вече се бяхме отчаяли, когато малко преди да си тръгнем, все пак успях да чуя гласа на Илия - една песен, но за мен това беше достатъчно. После, юли и август, той пътува с нас, за да учи репертоара. През септември, в „Балкантон" записахме „Молитва за дъжд", а в края на ноември заминахме за Лаос, Виетнам и Камбоджа. Когато се върнахме, след месец, „Молитва за дъжд" и „Северина" вече бяха хитове. С ИЛИЯ АНГЕЛОВ 1982-З г. Началото на 1982 г. посрещнахме с големи успехи и надежди -имаше за какво - „Северина" бе обявена за номер едно на радиослуслушателя. Това ни подейства тонизиращо и ние започнахме репетиции, за да представим на живо песните от „Молитва за дъжд". По това време Г.Станчев пътуваше с оркестъра на Пенданчански. Явно, че е имал проблеми с посещаемостта на концертите си, защото стигна до такова падение, че започна да пее преди нас „Молитва за дъжд" и „Северина", като ги обявяваше като най-новите си песни. Това ме вбеси. Написах веднага официално писмо до Дирекцията, в което обясних, че се потъпкват правата ми на композитор и аранжьор, дадени ми от Закона за авторско право. Не си спомням колко бързо беше решен този проблем. Знам само, че в архивите на Дирекцията писмото още се пази, защото бе с входящ номер. По ирония на съдбата Жоро изпадна в унизителната ситуация да имитира имитатора си, тъй като беше принуден да пее горепосочените две песни точно както са изпяти от Илия в нашия албум. По средата на годината заминахме за Куба. От това турне почти нищо не си спомням, защото още на втория ден разбрах за интимната връзка между Цецо и съпругата ми. Знаех, че за групата освобождаването на Цецо щеше да се отрази фатално, но вътрешно чувствах, че оттук нататък с този човек е невъзможно да правя музика. Върнахме се на 15-ти май. Още на аерогарата го предупредих, че след изтичането на договора няма да работя с него. Той усложни нещата и напусна преждевременно. Отиде в оркестъра на Лили - явно без угризения на съвестта си, че лиши групата от две летни турнета. Пони - това беше прякорът на новия ни барабанист от Бургас. С него заминахме през октомври за Русия, но се върнахме след седмица скоропостижно. Пони се разболя от жълтеница и остана там да се лекува. Не съжалявах много, защото се оказа, че той е доста под нашето ниво. Освен това бях пред развод и не виждах какво по-лошо можеше да ми се случи в този момент. Все пак, накрая намерих барабаниста, който ми трябваше. 13.30, 15 август, 2004 г. София Стоим с Вальо (Валентин Христов) в едно малко кафене в квартал „Лозенец". Радвам се, че успях да се срещна с него, защото той живее от 15 години в Дания. Беше барабанист на „Диана Експрес" през последните две години и участва в записите на „Златна ябълка" и „Диана Експрес 5". Вальо: „Спомням си много добре прослушването. Беше през ноември 1983 г. в Младежкия дом „Лиляна Димитрова", на втория етаж. Изсвирих с вас цялата „Всяка песен е любов", после направих соло и накрая ме изпитва на „прима виста". Понеже имаше доста кандидати, изчаках до 18.30 и след като ме одобри, заминах за Плевен с колата на Максим"... Зимата на 83-а премина в турнета, между които записахме в „Балкантон” „Бяла любов” и „Нежно постоянство”. Пуснахме ги на сингъл и през март потеглихме отново за Русия. Този път турнето премина страхотно. По-късно разбрахме, че „Душа" и „Северина" са били в една от най-престижните руски радиокласации - нещо, което страшно ни помогна. Концертите минаваха при препълнени зали и винаги с по четири - пет биса. Вальо: „Ти окончателно композира и завърши по време на това турне „Златна ябълка" и „Утре". Често преди концертите ги репетирахме и ги подготвяхме за запис. Към края на турнето се обади в „Балкантон" и запази студийно време." Той ми припомни как написах „Утре". Това се случи в Ташкент. Отидох в залата доста по-рано от групата. На сцената имаше разкошен голям роял. Капакът му беше повдигнат и това ме привлече като магнит. Светлината беше доста оскъдна и правеше момента много специален. Посвирих няколко минути и след това мелодията на песента излезе под ръцети ми като по чудо. На това турне отношенията между мен, Илия и Максим започнаха да се влошават с всеки изминал ден. Стигнахме дотам, че преди да се върнем в България разговаряхме почти служебно. В края на април записахме албума „Златна ябълка" и участвахме с „Утре" в „Мелодия на годината". През лятото направихме две летни турнета, за да се стигне до последния концерт в Пазарджик. Забележете! Отново в Пазарджик - както през 75-та. Само, че този път нямаше кражба - просто Максим, Живко и Илия напуснаха групата. Защо се стигна дотук? Мисля, че причината не е само в междуличностните отношения или отсъствието на Цецо. Нещата по това време бяха много по-сложни. В началото на 1979 г. дискомузиката започна своята инвазия и за около две години зае лидерска позиция в Европа. Голяма част от тийнейджърите започнаха да предпочитат дискотеките. Пролетните и абитуриентските балове, на които разчитаха финансово групите в България, започнаха да се правят с програми на плейбек. Стана ясно, че само от концертна дейност музикантите в една рокгрупа не могат да разчитат на сериозни финансови постъпления. Много от тях вече предпочитаха скандинавските страни. Така се получи и с моите колеги. И тримата си опитаха късмета на Запад... КРАЯТ 1983-84 г. Случи се така, че когато напуснаха Максим, Илия и Живко (септември 1983 г.), точно в този момент, аз притежавах великолепна озвучителна и осветителна апаратура, но останах без група. По това време беше нашумяло едно немско рок-трио, което ме провокира да направя нещо подобно и в България. Намерих китарист и басист (който пееше доста добре), повиках Вальо от Плевен и започнахме репетиции. Вальо: „Репетирахме октомври и ноември, а по коледните празници ни пусна пробно в една дискотека в София. Публиката ни прие доста резервирано, най-вече от това, че Ники (басистът), не можа да се справи добре с вокалните партии." В края на на януари 1984 г. се проведе поредното издание на „Мелодия на годината". Първо място взе „ФСБ", а „Утре" се класира втора. Имаше и друга радостна вест - „Балкантон" напечата 56 000 бройки от „Молитва за дъжд" специално за Русия. След като се убедих, че от триото нищо няма да излезе, реших да запазя солокитариста Фори (Виктор Грънчаров) и започнах да търся певец и бас-китарист. 11.00, 13-ти август, понеделник, 2004 г., кафе „Пикола Италия" С пет минути закъснение пристига Тодор Върбанов - бас китарист и втори вокален солист на последната формация. Пожела безкофеиново кафе и седна до мен, на масата до прозореца. Аз неволно се загледах в бързо преминаващите коли и се върнах двадесет години назад. Върбан: „С теб се запознах през март 84-та. С група „Спринт Експрес" свирехме в клуб-дискотеката на НДК, където се появи еднавечер, за да ни слушаш... Не знам дали си спомняш, но най-напред репертоара на групата репетирахме само двамата у вас. Сигурно ще се учудиш, но още си пазя за спомен щимовете на басовите партии." Последното малко ме притеснява, макар, че звучи приятно, но за мен е по-интересно да разбера неща, които съм забравил затова го питам спомня ли си кога сме записали „Диана Експрес 5". Върбан: „Албума записахме в началото на септември в „Балкантон" с тонрежисьорите Васко Стефанов и Ивайло Янев. Бяхме доста притеснени. Разполагахме за всичко само с две седмици." После той се връща назад в миналото и разпалено ми обяснява как и до сега си спомня тръпката от пълните салони и многото чакащи фенове за автографи след коцертите ни. Междувременно в края на февруари 1984 г. Илия се върна от Норвегия, така, че повече не ми се наложи да търся певец. През април отрепетирахме концертната програма и от началото на май всичко си тръгна по старому - всеки месец по 15 дни турне. Само дето започнахме често да правим по един концерт и от време на време да забелязвам, че последните няколко реда в салоните са празни. „Дали не е по-добре групата достойно да напусне сцената, отколкото да стигне дотам, че да свири на празни салони" - тази мисъл започна да се натрапва доста често в съзнанието ми. През октомври заминахме на двадесетдневно турне в Чехия, където с тяхната популярна група „Олимпик" изнесохме около десет концерта. В края на ноември „Блус за двама" и „Наследство" станаха хитове. Това обаче не върна ентусиазма нито на нас, нито на феновете ни. Не знам защо, но и аз не изпитвах кой знае каква радост, може би защото живеех отделно от семейството си и бях в процес на развод. Денс музиката и плейбекът шестваха навсякъде. От Дирекцията отказаха да ни изпратят на турне в Русия, независимо че ни искаха. Шансове да спечелим пари извън концертите почти нямаше. Предполагам, водени от същите чувства, „Щурците" обявиха официално разформироването си. В края на декември, след 20-годишна дейност, над три хиляди концерта и пет албума, „Диана Експрес" слезе от сцената. Мисля, че го направи достойно и навреме. ПОСЛЕСЛОВ След 1984 г. всеки от групата пое по свой път. Аз продължих да работя като композитор и аранжьор. Разведох се и заживях с двете си дъщери от втория брак - Рая и Александра. Песента от филма „Адаптация" бе обявена за мелодия на 1979-та година и бе номер едно във всички класации. Именно тя даде старт на кариерата на Васил Найденов като певец... След 1981 г. Георги Станчев издаде два успешни албума, но така и не можа да стигне нивото на Васил. Освен като певец след 1990 г. Илия се изяви като композитор и аранжьор, и спечели веднъж Голямята награда на „Златния Орфей". Цецо и Живко дълго време работиха в Скандинавия. Косьо Марков заедно с Чочо и Боби основаха „Тангра". Ваньото, Наско Бандарака и Цоко, за съжаление, напуснаха завинаги нашия свят. Максим се отдаде на звукозаписна дейност, Фори е от десет години в Щатите, а Върбан се занимава с поп-музика и телевизия. Последното приключение с името „Диана Експрес" беше през септември 2002 г. Тогава аз, Цецо, Максим, Николай Кърджилов (Коко) - бас, и Николай Райков - вокал, записахме „Ябълката на греха". Опитахме се да върнем времето назад, но не успяхме и през септември 2004 г. формацията прекрати дейността си. Написах тази книга с желанието и амбицията да кажа истината за „Диана Експрес". Надявям се да съм успял. В едно съм сигурен - че съм искрен и не спестих нищо, включително и за себе си. Възможно е да има хора, които няма да бъдат съгласни с начина, по който описвам отделни събития и епизоди. Ако това ще ги утеши, ще допълня, че все пак това е моята гледна точка. СПРАВОЧНИК КОНЦЕРТНА И ДРУГА ДЕЙНОСТ: За десет години „Диана Експрес" изнася над 3 500 концерта в България. 1975 г. Участва в Германия на рок фестивал. Като участник в сборна програма представляваща културата на България по

Musicians

	Диана Експрес , 1974-1984 BG album by
	Митко Щерев p, eb, *1946 composed by, arranged by
	Димитър Керелезов , lyrics by
	Калин Донков , lyrics by
	Кръстьо Станишев , lyrics by
	Димитър Василев , lyrics by
	Лозан Такев , lyrics by
	Иля Велчев , lyrics by
	Петър Василев , lyrics by
	Николас Гилен , lyrics by
	Стефан Банков , lyrics by
	Димитър Панталеев , lyrics by
	Жива Кюлджиева , *1932 lyrics by
	Павел Матев , lyrics by

Composers

ArtistInfo App

Acknowledgements

ArtistInfo for Mac, iPad, and iPhone